'ideas pull the trigger, but instinct loads the gun.'

Понякога се гледах в огледалото и се чудех коя съм днес, спомням си коя бях преди година и се чудя коя ли ще съм след още една. В Саудитска Арабия бях Захра, в Оман бях Ясмина, в Русия - Лена. Захра беше оцеляла, Ясмина - също, Лена си бе донесла спомен, изразяващ се в белег, нанесен с хладно оръжие отстрани на кръста.
През изминалите три години бях сменила самоличности, адреси, прически. Бях изгубила хора, бях лъгала хора, които са важни за мен, с едничката цел да ги защитя... загубих и тях, когато разкрих лъжите си.
Гледам се в огледалото и осъзнавам колко съм сама. През живота ми преминават хора, които не се задържат в него. Преминават временни приятели на някоя от самоличностите ми, преминават жертви или обекти на разследванията ми. После отново оставам сама. Странно, това бе започнало да ме удовлетворява, мислех по-добре в самотата, не се тревожех, че мой близък може да пострада, бях отговорна само за себе си. Майка ми ме бе изоставила, напускайки болницата след като ме дарила с живот, така че цял живот бях отгледана в среда на мъже. Баща ми бе генерал във Военновъздушните сили, двамата ми по-големи полубратя, деца от бившата съпруга на баща ми, бяха тръгнали по неговите стъпки. Единият се издигаше успешно във Флота, докато другият рядко се връщаше от мисии в Близкия изток. Мъжете Морган покоряваха небето, земята и моретата, а аз просто бях красивото попълнение в семейството. Никога не ми беше дстатъчно да бъда крехкото цвете, за което да се грижат, макар и от разстояние. Никой от тях не беше наясно, когато заминах за Куантико. Със сигурност щяха да ме спрат, за тях трябваше да остана непокътната, в безопасност. Разбраха, когато вече беше твърде късно, така и не можаха да ме спрат. А може би трябваше. Може би сега щях да съм с тях, вместо да се гледам в огледалото на хиляди километри, вместо да бъда Захра, Ясмина или Лена.
Сега отново бях просто Адриана. Поне до следващия път.