Desire, Hatred, Life, Death came very close in the darkness. Better not know how close. Better not think, never for a moment.

Алексей Калязин така и не разбра значението на думата “достатъчно”. Палейки продълговатия, тънък цилиндър между устните си, вече мислеше за следващия, за по-следващия, за този след него. Целувката на пламъка бе мигновена и временна, и светлинката изчезна в нощта също толкова бързо, колкото се бе появила, но отпечатъкът й в гърдите му продължаваше да пулсира и тлее – един своеобразен малък, неутолим огън от желание, поглъщащ безследно всичко, до което се докоснеше, подобно на черна дупка. Настоящата цигара се усещаше притъпено, с дим прелял в кислород още преди години, а руснакът дърпаше машинално, докато пресмяташе опциите си, по-скоро по навик, отколкото за удоволствие. И все пак щеше да има още много след нея, за принципа. Защото трябваше да има всичко дори когато не го искаше. Насладата от тези придобивки си бе заминала отдавна, ала той продължаваше да я търси по дефолт, да я гони, белязан безвъзвратно от непостижимата идея за нея.
А тя идваше в много форми. Цигара тук, някой и друг вражески труп там. В известен смисъл, точно тази смесица от липса и стремеж го бяха докарали дотук. По план животът му бе трябвало да бъде права, а придвижването – от точка А до точка Б, но вместо това се бе превърнал в лабиринт, с хиляди завои и пресечени улеи, превръщайки отбраняването на позицията му по-скоро в игра на налучкване.Внезапно всичко бе станало толкова сложно. Твърде сложно.
Промяната му се струваше внезапна, но и тя като всяка друга ерозия бе протекла постепенно, скришом, увеличавайки параметрите на разрухата си с времето, докато Алексей бе бил зает да овладява кризисните ситуации на бъдещето, вместо да се съсредоточеше върху цялостната картина на настоящето и гниенето й по краищата – бе изпуснал важни детайли, които в следствие на невниманието му се губеха и от уравненията, съставляващи формулата му към успеха. Бе знаел, че пътят към върха е труден за извървяване, но никога не бе предполагал колко предизвикателно всъщност бе да се задържиш на място, след като стигнеш догоре. Това често включва бутането на всички останали по склона, достатъчно близо, за да представляват опасност за поддържането на баланса ти – само че по правило заплахите растат пропорционално с височината, настъпват от все повече страни, докато евентуално не те обградят от всяка. Руснакът знаеше, че накрая всеки поддава под натиска на численото превъзходство и че и падението бе неизбежно, но отказваше да приеме, че сенаторското място бе неговата максимална височина. Това не бе краят, той не бе готов да се предаде все още. Имаше повече след това, макар и привидно това да бе оптималното ниво, на което американското гражданство му позволяваше да се качи - с руското име като бариера по средата на целите му. По-скоро обаче щеше да се хвърли от въпросния връх пред това да позволеше да бъде свален насила.
Майка му бе отдавала тези пориви на максимализъм на амбицията му, вероятно за собствено успокоение, и не бе пропускала да му напомни, че тя ще е тази, която някой ден ще го погуби, ако американците не го направеха първи - същата тази хищна амбиция и отчаяна нужда да се докаже, която съпругът й бе култивирал в сина й. Алексей обаче знаеше по-добре и не бе страхливец като баща си. Предпочиташе да не казва на черното бяло. Виждаше и началото, и края в себе си, и ако амбицията бе стартовата позиция – изначалната точка на всичко, то алчността бе финалната, кървавочервена права към саморазрухата му. Амбициозният, но рационален, човек има граници и знае кога да спре, празнува и цени постиженията си, за руснакът обаче те никога не стигаха, обезсмисляйки се едно друго захвърлени на купчинка в най-далечния, прашен кът на съзнанието му. Не разбираше значението на думата “достатъчно”, защото никога не се бе чувствал така – все нещо не стигаше за пълнотата на картината от изживявания и емоции, сякаш някой бе откраднал основния цвят за допълването й. В следствие, платното жадно попиваше всяка подобна багра твърде бързо, за да можеше Калязин да спре и да смогне с насищането му. Това прави разни неща с човека. Разяжда го отвътре, оставя го празен. Кара го непрекъснато да усеща глад. За повече. За всичко.