"You’re laughing at the ones who fall so easy then die in your arms."

Ирина. Някога, някъде, корените на името й означаваха "мир". Далеч, в предполагаеми тълкувания. Но тази Ирина нямаше общо с мира, в сърцето й имаше хаос, вместо спокойствие; война, вместо мир. Характерът й бе хармония от върхове и спадове, от добродетели и демони, от ярки, харизматични черти и една тъмна непредсказуемост, която плашеше. Онова, което оставаше скрито от околните и тихо спеше, лесно се пробуждаше и госпожицата можеше за секунди да се превърне в звярът, който дълго да те преследва. Залъгваха децата за съществуването на феи и чудовища, които живееха под леглото, а тъмнокоската можеше да бъде и двете. Но тя беше от онези чудовища, които се криеха под леглото, тя влизаше в леглото ти и отнемаше спокойният ти сън. Можеше да те преследва дълго, да те накара да бягаш, докато всеки мускул в тялото ти се предаде.
В мъжки свят, като този, в който бе отгледана, нямаше избор, освен да е добра колкото тях, дори по-добра от тях. Трябваше да се доказва, само защото носеще токчета и наситено червено червило. Особено след смъртта на баща си. Даниил Азаров бе изградил името си, бе го наложи, но дъщеря му бързо бе забравена от всички онези жадни за власт мъже, които не виждаха опасност в погледа й. Изведнъж бяха забравили за това колко беше като тях; забравиха колко точен е мерникът й и колко цинично е съзнанието й. Забравиха, че бе тяхно копие, попивайки онова, което я бяха научили докато растеше пред очите им. Сякаш за една нощ се бе превърнала от дъщерята на Азаров, която заслужаваше мястото му - в онази малка балерина, която беше преди години. Войната за притежанието на Даниил не се проточи дълго, не бяха много достойните, които да заемат мястото му. И на пръв поглед дъщеря му се примири. Но, подценявайки я, единствено й предоставиха поле за развитие. Шахматна дъска, на която тя да е царицата, събаряйки фигурите подред. Ирина имаше един коз, едно важно преимущество над всички в този мъжки свят - умееше да ги омайва до такава степен, че да й повярват. Караше ги един по един да падат в капан на чара й, завинаги да останат пленници на студения поглед, в който търсеха топлина, която тя никога нямаше да им предложи. Обещаваше им не плът, не просто няколко нощи, обещаваше им щастие. Обещаваше им себе си, душата си, сърцето си, което не подозираха колко замръзнало беше. Звънките тонове на гласа й заблуждаваха, че то бе също толкова живо, колкото изглеждаше и собственицата му. Мелодичният й смях, изкуствен и тренират до съвършенство, не позволяваше да се заслушат в бавните, монотонни тонове на закърнелия орган в гърдите й. Блясъкът в очите не бе щастие. Бяха двете кубчета лед във водката й. Просто водка, силна, пропила се в цялото й същество.
Лошата шега за Азарова бе именно собствената й самонадеяност. Вярваше, че държи всички онези в краката си, съвсем забравяйки, че те далеч не бяха наивни. И единствената й стъпка накриво, бе желанието за отмъщение. Получи го, успя да се изпръска в кръвта на "наследника" на баща си, но така обърна всички срещу себе си.
Подценяваха я, защото беше жена. Ако бе мъж в техния свят, щяха да се страхуват, да кимват покорно само при ледения й поглед, да изпълняват без да задават въпроси. Но тя бе просто балерината, дъщерята на Воронин, която в един момент си бе позволила твърде много.
Глупаците щяха да си получат заслуженото, когато един ден се върнеше. Но, за да има възможност да им поднесе отмъщението, трябваше тя самата да оцелее. Именно това оцеляване бе заложено на карта. Не я интересуваше новата война за власт, която остави след себе си, еднствено се интересуваше за собствения си живот.