when the bones are good, the rest don't matter;

jupiter de cleves 30 detective in lapd fc.evan rachel woodЖивотът приемаше Джупитър на шега, а тя него – също не толкова сериозно. Двамата се смееха един на друг, Животът подигравателно я наричаше Юпи, а детектив Де Клев с голямата усмивка срамежливо поглеждаше встрани от житейския си път, за да види колко много е кривнала. Кармата, която той беше отредил да бъде сестра на Животът, по-грозновата, с счупен, от побой, орлов нос, гангренясали зъби, но все пак чаровен поглед, щеше да му види сметката някой ден, на някой от многото завои и кривини по житието й. Първата бабунка по пътят й беше се извила още при раждането - та кой, за Бога, се ражда в кръчма. „Явно ти, Юпи.“ - отвърна Животът, свивайки рамене и дръпна от миризливата си цигара, а Джупитър сви устни и поклати глава.„Може би си прав, Живот, може би.“ После нови и нови завои без липса на пътни знаци за предупреждение се пръкваха след храста на всяка нова година от живота й.
На 7 си счупи ръката и пропусна първият учебен ден и половината учебна година на първи клас.
На 12 осъзна, че харесва момчетата и момичетата еднакво. Даже май изобщо не й допадаше мъжкото начало, макар да имаше няколко добри приятелки по родителска линия, на чиито рождени дни изяждаше неприлично количество торта, въпреки нездравия си, рахитичен вид.
На 14 за пръв път запали от хашиша на едно съседско хлапе и се пренесе в Ягодовите полета, които Бийтълс възпяваха. Наистина, искаше да е Завинаги и никога да не ги напуска.
На 16 почина майка й. Беше нелепа катастрофа с пощенска кола. Жълтата пощенска таратайка беше отнесла очукания пикап на Роузи Де Клев на кръстовището пред редакцията на градския вестник, което създаде първата свястна новина за седмичника от няколко години насам.
На 18 изгуби баща си, клетникът се бе пропил след загубата на жена си и прекарваше в същия онзи локал, в който преди 18 лета се бе пръкнал дъщеря му, по-голямата част от времето си. Не помагаше и, че пивницата беше в съседство на антиквариата му– делеше ги само една, прорязана от жилки мухлива влага със серено-жълт цвят, стена, от която, когато някой вървеше по вторият етаж, се ръсеха песъчинки суха мазилка.
На 18 и половина Джупитър осъзна, че по тия завои много й става лошо, ама Животът продължаваше да го форсира. Хората в квартала започваха да я съжаляват. Сухите им, набръчкани лица с уведени, от злободневие, усти сякаш изричаха безмълвно: „Клетото сираче.“, все едно Де Клев беше някакъв Дикенсов герой, който имаше нужда от симпатии. Мразеше тези гримаси, този град и сивотата му, затова дърпаше завесите, избелели от десетилетията, и продължаваше да пуши трева.
На 21 вече имаше ясна представа, че ще се махне от този град, само да завърши местния колеж.
На 22 наистина завърши, но се и записа в армията. Беше адски зор.
На 27 вече имаше зад гърба си 3 тура в Афганистан, които я бяха изтощили до мозъка на костите й. Животът започна да й напомня, че е време да поспрат. Затова Джупитер си подаде документи в местното полицейско управление. :copyright: 2981 12289 0

Одобрена си. Добре дошла!

when the bones are good, the rest don't matter;

when the bones are good, the rest don't matter;

Re: when the bones are good, the rest don't matter;