I can make you a doll.

Jan Paul / 27 years old / Puppets Master / Fc: Herman Tommeraas

Очертанията на килията, която сам бе създал в ума си, напускаха границите му и пълзяха като черни сенки по стените. Дните отдавна се бяха превърнали в един единствен, чието начало бе толкова отдавна, че не си го спомняше, а краят му се не виждаше, нямаше дори тънка нишка светлина, която да внесе частица надежда за неговото съществуване. Красивите многоцветни форми, които премрежваха зрението му с първите приети дози, отдавна бяха избледнели, превръщайки се в сиви призраци. Зависимостта в началото бе малко зверче, което оголваше острите си като игли зъби, захапвайки сухата му кожа. С времето палето порасна, превръщайки се в триглавия Цербер, пазител на Ада, а Жан не усети кога от негов стопанин, който му подаваше парчета месо, се бе превърнал в поредния  затворник.
Всеки кошмар приемаше различни измерения, разказваше истории от забравеното минало, изкривявайки ги до неузнаваемост, така, както единствено повреденото му въображение би могло.
Високите и сиви сгради в града на падналите ангели се превръщаха в кокетни кооперации, накацали в 4ти дистрикт, само на поглед разстояние от Айфеловата кула. Металните й телеса се изправяха величествено пред Жан, карайки го да се чувства като буболечка, пред величието на старинната архитектура. Той почти не помнеше детството си, прекарано във Франция. Вероятно защото то не бе нещо, което си заслужаваше да бъде запомнено.
Единствения спомен, който витаеше в пространството между последните му две мозъчни клетки бе разпиляната й руса коса и накацалите като чайки лунички, които красяха лицето й. Като русалка, появила се по бреговете на Марсилия, синеоката девойка бе толкова невероятно красива, че понякога Жан се съмняваше дали сам не я е сътворил в съзнанието си. В такива моменти обаче посягаше към металната кутия за амфие, която му бе подарила и почти се успокояваше, че е имал щастието да е в компанията на магично същество. Това и единствената снимка, която успя да й направи в общежитието на Академията, изпъната на малкия диван като елегантна пантера, докато слънцето си играе с косите й.
Произведение достойно за Лувъра, само, че той предпочиташе да го държи в портфейла си.
Образът й избледняваше като мъгливо петно от нечий топъл дъх по ледено стъкло. И от него оставаше само аромата на парфюма й, примесен с ужаса, който изпита щом зърна мъртвото й тяло, разбито в скалистия бряг.
Сърцето му подксаза, че още е жив, подскачайки в гърдите и тялото му последва примера, вдигайки се рязко и задъхано от твърдото легло, за да опре в гръб в ледената стена.
Сега всяка клетка в тялото му крещеше "Още" . Всяка бе по-ненаситна от другата, също като собственика си копнееше са саморазрушение. Те не бяха успели да спасят момчето на хирургическата маса, именно за това не заслужаваха да живеят повече от него. Зависимостта бе една от болестите, които тежаха на раменете на Иан, както го наричаха американските му приятели, но не бе единствената. На следващо място се класираше вината, която като въжена примка притискаше гърлото му, лишавайки дробовете му от кислород. По петите им бе тревожността, а нея следваше онова, което в този момент рушеше умът му. Този така брилянтен мозък, който му бе спечелил PhD и редица други дипломи и признания от медицинските асоциации. Йън можеше да бъде глава на отеление или директор на най-престижните болници по света и всеки има правото да го мрази, за това, че пропилява възможности, за които  други хора биха убили. Заради това, че не спаси един живот, оставяше хиляди други в ръцете на не толкова добри лекари. Не, че не бяха добри, просто не колкото него.
Самият той често се давеше в имагинерни сценарии на потенцилното развитие на жалкото му съществуване, но това не променяше нищо.
И ако някои учени черпеха вдъхновение от желанието си да направят света по-добро място, то нашият човек направи най-великото си откритие тикан от желанието да достави наркотик на отчаяното си тяло.
Това бе първата стъпка от поредицата от злополучни събития, които предстояха. Първата крачка по пътя към Къщата за кукли. Едно обаждане от стар приятел-Д-р Оливър Хамънд, мимолетен разговор, който би могъл да приключи с едно просто "Довиждане!", но вместо това завърши с уговорка за среща.
От тук нататък всичко е история, предавана от уста на уста, тук там някоя статия в жълт вестник, която не се доближава изобщо до реалността. Размазано отражение в огледалната метална повърхност на хирургическата маса и отпечатък върху следващата партида клонинги.